Metodi Markov

“Как чудесно се успах…

Как чудесно се успах!
Сладко и нарочно!
До кафето се добрах
в 11 точно.

Пих го дълго, пих го с кеф,
още по пижама.
Дишам крепко и добре.
В офиса ме няма.

Няма ме във автобуса,
няма ме в таксито.
Даже може да закуся.
Кой за мене пита?

Малко съм като насън.
Боса на паркета
гледам – ръси дъжд навън,
чорлави врабчета,

понеделник, трескав ден,
запотен и жалък.
Да, но не и тук при мен.
Чувствам се успяла.

Няма да се извиня!
И не се обаждам.
Само мой си е денят.
Само аз съм важна.”
― Мария Донева

“Страшен автогол си вкарах с това куче. Така го заобичах, да се побъркаш направо. Ама и другите, сигурно без Бананя, на който не му пукаше, той и така си беше щастлив, за нищо, още не съм виждал негър, щастлив за нещо.”
― Romain Gary, زندگی در پیش رو

“Тя вече си била съвсем истинска. Носела ленена рокля с фестони от шевица, гофрирана яка и дантелено жабо с джувки от муселин, златоткана фуста с подплънки и чисто ирландски ръкавици с паяжинно нежни ажури – от глава до пети била цяла във фърбалички, свидетелстващи за вещината на изкусна шивачка. Воланите на полата ѝ били веревни, стояли разперени благодарение на банели и от горе до долу били извезани на възлен бод, и то със сърма, така че около неземното видение сякаш трепкала омара от конци, изпод която се подавали златни обувчици, украсени с големи диамантени катарами.”
― Boris Vian, Conte de fées à l'usage des moyennes personnes

“Искам да свидетелствам, че дъщеря ми умря от Чернобил. А от нас искат да мълчим. Казват, че науката не е доказала, че няма база данни. Трябва да чакаме стотици години. Но човешкият ми живот… Той е по-кратък… Няма да дочакам. Запишете го. Поне напишете, че дъщеря ми се казваше Катя…. Катюшенка…”
― Svetlana Alexievich, Voices from Chernobyl: The Oral History of a Nuclear Disaster